I am c r a z y. But I am free.

- Джейлийн, защо никога не искаш да слушаш?

Едно и също всеки ден.

Тази жена така и не можа да разбере, че това дете, момиче, после жена, не можеше да слуша. Тя никога не слушаше, но не защото не можеше, а защото не искаше, защото не приемаше чуждото мнение. А дори да го приемеше нечие, то само срещу подходящи аргументи. Сама тя имаше отговор на въпросите, които я вълнуваха, дълбоко интересуваха. А пък чуждото мнение, почти не го чуваше, защото никога не бе и не ще бъде важно за нея самата.

Тя градеше свои правила, защото чуждите не й понасяха. Да слуша, да бъде добра, да мисли ... Това не бяха неща за нея, но не защото не ги можеше, а защото никой не можеше да й казва.

После да не се пита защо е сама.

Беше досадно. Тя беше сама. Но не съвсем. Имаше там някаква майка и някакъв баща къде уж вършеха някаква функция. Но от три години почти не се чуваше с тях. Живееше нормално. Апартамент под наем. Кола. Работа.

Не искаше много от живота. Просто да живееше, както пожелаеше. Самотата бе в голяма част от живота й заради гадния й характер, но това нямаше значение. Тя си бе достатъчна. И го осъзнаваше, когато беше сама, когато нямаше кой да й помогне. Тогава просто се убеждаваше, че нямаше нужда от нищо и от никого. Но хората все казваха, че просто е отчаяна от живота.

Ами не. Не е отчаяна.

Но казах ли колко й пукаше за мнението на хората? Точно николко ... нямаше никакво значение какво мислеха, защото тя беше убедена в своето, беше инатлива, щеше да си вземе, каквото поиска. Защото винаги така правеше. Искаше - отиваше, бореше се, убиваше, ако се наложеше /метафорично казано/, но пак всичко беше в ръцете й, което й трябваше. Защото всичко останало беше безполезно да го има. А това някой ден може да ти потрябва ... когато потрябва, щеше да го намери. Смата тя не беше склад за хора, не беше склад за чувства и емоции, предмети, животни. Който за каквото се сетеше. Джей притежаваше само това, което имаше необходимостта да има. Всичко друго, не й пукаше за него.

Добре, че не живееше повече с родителите си. Иначе щеше да се побърка, а това ... това не беше добре. Откачеше ли, първо побесняваше, а после плачеше, а след това поне се нормализираше и всичко се оправяше.

Беше твърде трудно избухлива, но направеше ли го, е, то човек трябваше да се пази от нея. Не беше член на някоя мафия, не беше никак опасна. Беше просто нормална. Доколкото това беше възможно за самата нея. Защото тя не беше нормална. Беше откачена. Правеше често глупости, но пък не съжаляваше, което говореше за това колко луда наистина беше.

Просто това беше тя, каквато е и не се криеше от никого и нищо, за нищо на света. Нямаше и нужда. Само страхливците се криеха. И само тези, които не притежаваха чувство за самосъхранение, не знаеха кога да спрат.