Letha Lindberg | 24 | Second-in-command | Skandinavisk Mafia | FC: Emily Browning | TAKEN

Животът на Лета Линдберг се разделяше на преди и след. От двете страни на пропастта бяха едно далечно, почти забравено минало, бледо в паметта й и изтрито от съзнанията на останалите, и едно твърде ярко, твърде цветно настояще, което реално бе празно. Защото Лета бе фасада - внимателно култивирана с годините илюзия, която биваше подхранвана с лъжливи спомени и сложни слухове, меки и гъвкави под пръстите й. А отзад нямаше нищо. Само кухота и голи стени, които мълчаливо пазеха тайната й.
Алесандра Чангрета бе призракът, който витаеше из ъглите им. Тя бе мъртва от години, вече почти прозрачна пред погледа, с размиващи се краища и трептяща картина. Лета я бе оставила в онази земя, на три метра дълбочина в пръста, когато бе изпълзяла към протегната ръка на Вилхелм, и убийството й бе било проява на милост.
Милостта, на която те я бяха научили.
Нямаше място за младата, невинна италианка в света на мъже, в който бе попаднала. Там тя щеше завинаги да бъде само пионка - фигура, която те местеха по дъската за свое удобство и по свое усмотрение. Без бъдеще, без избор, без същност, защото веднъж престъпила прага, тя вече бе тяхна собственост и с душата, и с тялото си. Но като чудовището, в което той й бе предложил да я превърне, можеше да има и да бъде всичко, отразявайки тази тяхна, неговата, сила като огледало.
Бе напуснала Сиена, защото бе имала мечти, бе вярвала в един по-добър живот, и защото бе търсила това “повече”, което хипнотизираше и омагьосваше сърцата на мнозина. Наивността и сляпата вяра на Алесандра я бяха отвели право до входа на Ада, където неговите дяволи винаги чакаха. Бяха видели потенциала и необикновеността в красотата й, а Скандинавската мафия, като всички други, особено много си падаше по колекционирането на трофеи.
И Алесандра бързо се бе превърнала в поредния, линееща и гаснеща в редичката гниещо злато на един от рафтовете им, които каналите за трафик на хора представляваха. В началото бе търсила изход, борейки се срещу оковите си, но с времето те бяха натежали и тя се бе уморила. Изтощението бе било сбъркано за покорство от един от висшестоящите и така Алесандра се бе озовала в Осло като негова лична играчка. Бе красива, нежна и стъклена, но той не бе бил внимателен с нея, а счупено стъклото бе остро. И режеше.
Решена да сложи край на нещастието си, Алесандра се бе опитала да го убие онази вечер, в собствения му дом и със собственото му оръжие. Ала не бе била достатъчно тиха и бърза.
Мисълта за слабостта и безпомощността й се бе отпечатала като порок върху вътрешността на сърцето й и бе била единствената, танцуваща из главата й в онези пагубни, предполагаемо последни мигове. Не бе искала да живее и не се бе страхувала от смъртта - част от Алесандра бе умряла много преди това, предавайки се пред жестокостта на господарите си. Докато дробовете й отказваха, а пръстта бавно навлизаше в гърлото й, бе мислила само за това - за шанса, който бе имала, да вкуси свободата и изпускането му. Наказанието за непокорството й бе било смърт, а след като и примирието й, като всичко друго, бе било илюзия, поддържана от страх, Алесандра бе знаела, че е само въпрос на време преди да се подхлъзне.
Ръцете на Норийн я бях измъкнали от пресния гроб онази вечер, а след като я бе изровил в студената нощ, бе убил и похитителя й, скъсвайки и последната връзка с предишната й същност.
Отвличането й бе пукнатината между двете личности - пропастта, в която предишната бе потънала. Лета бе оставила Алесандра там, в черната, зееща дупка и се бе зарекла да гледа само напред. В очите му.
Вилхелм я бе взел със себе си в Копенхаген без цел, но не след дълго бе забелязал и ума й - потенциала, криещ се под фината, ефирна красота. И понеже от ледения й затвор нямаше изход, Лета се бе насочила право към центъра му, оставяйки тъмнината по пътя да полепне по кожата й. Там, в основите му, в мрака, бе намерила дома си.
Бе се присъединила към Вилхелм в самото начало на властта му, спечелвайки си определено, константно място в живота му, с което друга не можеше да се похвали. Бе си спечелила такова и в организацията му като негова Втора и властта, която идваше с това, й бе предоставила възможността да направи от себе си това, което винаги бе виждала като правилно. И да накаже тези, които се бяха опитали да й отнемат този шанс.
В самотата на това съществуване се бе научила да му е не само благодарна, но и да го обича, макар и криейки предателските чувства. Защото само той разбираше - с него не бе сама в тишината, и макар да бе трябвало да й е враг, лоялността бе по-силна от омразата.