Change is what he can give you.

- 30 - Mafia's Allies (Plastic Surgeon) - Alexander Dreymon -
- July - American - Florida(b) - California (n) -

- Подиграваш ли се, Ксандър? - думите прозвучаха в операционната, докато Хънтър Адамс сядаше, после лягаше на леглото.

- Естествено - плътният глас на мъжа прозвуча в пространството, което беше изпълнено с необходимата апаратура.

Смехът му последва след това. Подигравателен. Самоуверен. Разходи се от точка А (мивката, в която беше измил ръцете си) до Б (леглото, на което това мрънкало вече лежеше). Поне лежеше ... защото ако чуеше този мъж още някое оплакване от това подобие на същество, Ксандър можеше да гарантира лично и напълно искрено, че още тук щеше да го довърши, а можеше да направи това.

- Идеи? - Уестън зададе въпроса си, докато оглеждаше лицето на Хънтър.

Толкова пъти вече беше променял това лице, че вече не знаеше как изглеждаше реално този човек, реално. Всъщност, изобщо не го интересуваше. Важното беше след това да постигне желания, перфектния резултат, а след това да получи необходимото възнаграждение. Нямаше частна клиника, за да губи времето си. Услугите му се заплащаха скъпо, защото самата апаратура беше достатъчно скъпа, всяко средство, което използваше, беше достатъчно скъпо. Тук идваха хора с пари и положение, които можеха да си позволят услугите му. А ако не, то нямаха място тук.

- Нали ти си специалиста? Защо мен питаш? - този досаден глас отново хвърли глупав въпрос във въздуха.

- Ако не ти хареса, ще трябва да изчакаш известно време преди да те оперирам отново, за да се възстановиш. Освен ако не искаш да си навредиш и да ме накараш да обезобразя лицето ти - гласът му беше особено спокоен, но казваше истината и не си я спестяваше. - След упойката няма да можеш нищо да ми кажеш, за това имаш време сега, преди да съм я сложил и преди да си изгубил съзнание. Помисли - видя, че онзи се надигна и Ксандър сложи свободната си ръка на гърдите му, като го избута назад. - Ако направиш още едно движение ще останеш без топки. Не съм тука, за да си играя. Затова си стой на мястото и не прави и едно излишно действие. Зададох въпрос, на който можеш да отговориш с думи, а не с действия. И смей да си дошъл тук, за да ми губиш времето - гласът му беше все така спокоен и като цяло цялата му същност, но сините му очи се забиваха в тези на Хънтър, който потръпна, стисна юмруците си, а в погледа му се четеше неприкрита злоба. - И за времето ми се плаща, Хънтър. Ако си мислиш, че ще търпя детското ти поведение, то си се объркал много - продължи, а след това този пак си отвори вратата.

- Най - сетне да си признаеш, че си курва.

Ксандър повдигна очите си, а след това от усните му се изплъзна смях. Този ... всъщност на кого беше необходим?

Уестън взе скалпела и миг преди онзи да се беше опитал да направи, каквото и да е било, го заби във врата му. Щеше да го умъртви за секунди и изобщо не му пукаше. Този трябваше да си мери приказките. Трябваше да знае с кого си имаше работа ... явно не знаеше. Е, сега не можеше и да научи. Остави инструмента забит в плътта на мъжа, а кръвта му започна да се стича по леглото.

- Хънтър ... кой? - иронична усмивка се появи на лицето му, а миг след това чу отварянето на вратата.

Точно така. Екипът му. Загуба на време.

- Погрижете се за него - каза, а след това излезе от операционната, свали ръкавиците, шапката, маската.

Никой нямаше и да се сети за тази отрепка. Никой не си спомняше как изглеждаше този човек. Това беше плюсът на цялата му работа - хората губеха представа, но Ксандър не. Той помнеше всеки един от пациентите си. А те, те бяха тук точно за да изчезнат, за да не биват познати от никого, за да се заличат лично от света. Кой щеше да помни Хънтър? Както кой щеше да помни Дрейк? Или Макс? Или Ксавиер? Толкова много лица, но един човек - кой помнеше този човек? - никой. Никой не би се и сетил за него.