Im all out of salt, Im not gonna cry.

- Кайли, не мисля, че трябва да сме тук. - прошепна тихо, стискайки силно в ръка фенера, момичето.
- Не ти ли е интересно какво има? - засмя се момичето срещу приятелката си и продължи да стъпва сигурно в пръстта. Скоро щеше да започне да вали. Беше сигурна в това, а Кайли упорито си проправяше път между клоните на дърветата.
- Ще завали. Ще настинем. Ще ни хванат. - продължаваше да настоява тъмнокосото момиче.
- Роуз, ако продължиш да го повтаряш, ще се случи. Просто спри. Спокойно, нищо няма да се случи. - проредната счупена клонка. Две стъпки в близката локва. Товарните влакове се появиха на хоризонта облени в лунна светлина. Във влаковете се намираха интересни неща. Или поне така казваше Кайли. И понеже не можеше да влезеш просто така в един изоставен вагон, а трябваше да изчакаш да се стъмни, за да може ужаса да е пълен, бяха решили точно сега да се лутата извън пределите на града.
- Видя ги. Хайде сега да тръгваме. - побутна я Роузи.
- Голяма си сухарка, занеш ли? - вместо Ро да победи в малката бутаница, Кайли повлече и двете към вагоните, а постоянния ѝ кикот напомняше хиена тършуваща за трупове късно вечерта. Стъпките им кънтяха между изоставените влакове, а първата капка се отдели от небето.
Заваля.
Вратата на вагона изкъца шумно когато двете момичета я отвориха с металния прът, но не този звук разтревожи Ро.
- Чу ли? - завъртя се светкавично назад тъмнокоската и освети с трепереща ръка мрака навън. Нямаше никога, но това правеше шуменето от преди секунди още по-страшно.
- Вече ти се причува от страх. - закачи я Кайли и направи страшна физиономия имитирайки призрак. Според Роуз, най-добрата ѝ приятелка  единствената ѝ приятелка беше прекалено голяма оптимистка в такива моменти. За нея живота беше проста игра на Не се сърди човече. Движиш се и правиш каквото искаш и последствия почти никога няма.
Отново онзи шум.
Фенера проходи мрака и се спря когато видя двете светещи точки, който бяха спрели на едно място. Подръпна ръкава на приятелката си без да изпуска светулчиците от поглед. Кай се обърна взирайки се в тъмното.
- Светулки? - предположи плахо момичето, но светлинките се раздвижиха приближавайки.
Очи.
Роуз преглътна нервно.
- Влизай.
- Моля? - плахо попита най-добрата ѝ приятелка.
- Вътре! Бързо! - изблъска я във вътрешността на влака, а светещите очи се затичаха към тях с мощен лай. Двете се спънаха в стълбите и се свлякоха на земята. Нямаше как да затворят развалената врата.
- Ставай! - изправи се първа Роуз и задърпа приятелката си. Лая беше почти до тях, но Кай вече беше на крака.
- Във вътрешността на влака! Хайде, по дяволите, тичай! - Кайла се бе вцепенила и се нуждаеше от звучен шамар, който да я върне в реалността. Момичетата тичаха по тясното коридорче на влака между купетата и следващата врата, от която можеха да излязат и да избягат на безопасно. През това време уличното куче вече се бе качило във вагона и фокусираше натрапниците. Чуваха драскането на ноктите му по пода и приближаващия се лай, който сякаш бе способен да счупи стъклата на всичко заобикалящо ги.
Два лая.
Още две очи и гърлено хриптене.
Второ куче изскочи пред тях от едно от купетата и затоври пътя им към изхода. Страшните му челюсти се сключиха в крака на Роуз и тя изписка, а Кайли побягна в обратна посока към другото куче.
- Мамка му! - изстена Ро от болката и падна на земята. Преди да е пуснало крака ѝ и да е скочило към шията ѝ, момичето изрита с всичка сила песа в лицето и той изскимтя. Беше замаяно. Няколко кратки секунди. Това беше цялото време, с което разполагаше преди да бъде отново готово да я нападне.
- Кай... - обърна се към приятелката си, но тогава чу писък и видя другото псе да се хвърля върху ѝ загризвайки меката плът около шията ѝ. Чуваше най-добрата си приятелка да се дави в собствената си кръв и ако не искаше да свърши по същия начин трябваше да се спаси някак бързо. Шмугна се в близкото копе и затвори вратата точно преди другото куче да е стъпило отново на краката си. Ръцете ѝ притискаха плъзгащата се врата. Делеше я само един прозорец от жълтите зъби на подвялата хрътка, която лаеше и скачаше срещу ѝ. От запарения дъх на животното прозорците се замъгляваха, а всичко, което искаше да направи Ро е да пусне вратата и да се скрие в ъгъла, но ако го направеше това значеше вход свободен за нападателите ѝ. Затоври очи за скеунда само за да ги отвори и да види и другото псе залепено за стъклото. Драскаха по вратата. Лаеха. Скачаха. В очите им се отразяваше първична лудоста, а чак сега можеше да забележи, че от устите им се стичаше пяна. Бяс! Беше я ухапало. Заразата сигурно вече бе проникнала в кръвтта ѝ. Дали щеше да умре. Така както Кайли. С изгризано гърло като някаква плячка. Сълзите се стичаха по страните ѝ, а хлипанията ѝ не можеха да спрат. Задушаваше се.
Трескаво затърси телефона в джоба си и на няколко пъти се опита да въведи паролата си, а коагто това се случи пусна фенерчето право в очите на глупавите животни, който заслепени се успокиха малко. Освен това фенера щеше да е достатъчно ясден знак, че вътре има някой и ако на старото депо имаше охрана може би щеше да ѝ помогне.
Затърси в списъка на абонатите си човек, на когото можеше да се обади, но дори не можеше да разчете намисаното. Сякаш мозъка ѝ отхвърляше всеки пред очите ѝ докато не видя снимката на майка си. Натисна зелената слушалка.
Фенерчето изгасна.
Заето.
И отново разтворени челюсти скачащи към нея.
- Мамо... - проплака, когато чу съобщението, че абоната е извън обхват. Плъзна отново списъка и видя снимката на баща си. Натисна зелената слушалка.
Заето.
Лай.
Повече от два лая. Можеше да види сянката на още две тичащи псета извън влака, които смятаха да се присъединат към тези двете пред вратата ѝ.
Заето.
Четири тракащи челюсти на милиметри от лицето ѝ. За миг усети ръката си слаба и една лапа успя да помръдне вратата при което вложи всички сили затискайки. Чу се скимтене. Бе защипала проклетата лапа и сега кучето се дърпаше, а другите продължаваха да лаят насреща ѝ.
- Ало? - чу се гласа на баща ѝ. Сълзите потекоха два пъти по-бързо от облекчение.
- Помогни ми. Намирам се в старото депо. Моял те, татко... Страх ме...
- Какво? Какво има? С кой си?
- Кайла... тя е мъртва... мисля... - плачеше и едва можеше да съставя изреченията си.
- Какъв е този шум? - явно чул лая на кучетата.
- Моля те. Моля те. Моля те. Страх ме е. Не искам да умра. - продължаваше да плаче.
- Спокойно, идвам. - за миг през съзнанието ѝ мина мисълта, че той ще затвори и тя побърза да изхлипа в слушалката.
- Недей! Недей да затваряш! Моля те.
- Няма! Тук съм! Спокойно! - гласът му винаги я караше да се успоки по необясним начин. Просто искаше всичко това да приключи.

Одобрена и добре дошла!