Through the dark of night. When no hopes inside. When the walls start closing in. I was your son!!

11.11.1998г.
Винаги чувах кога се прибираше, но не и този път. С майка ми стояхме в кухнята и тя ми помагаше да науча текста на песен, която трябваше да изпълня на коледното представление в училище. Бях роден в западен Берлин преди падането на стената и дори девет години след падането й продължаваха да ме дискриминират в училище защото не съм от изтока.
Вратата се отвори с гръм и трясък, когато той връхлетя през вратата залитайки все още държейки шишето от което се наливаше. И двамата с майка ми спряхме всякакви занимания гледайки го така сякаш сме допуснали грешка.
- Престани да учиш сина ми да пее като шибан педераст. - Избухването му не беше нищо ново. Думите, които използваше-също. Наталия се опита да ме скрие от погледа му заставайки пред мен.
- Антон, това е за училище. - Опитваше се да се оправдае тя. Баща ми се озъби насреща й като побесняло куче.
- Никой не ми казва как да възпитавам сина си. - Хвана я за гърлото стискайки я с всичка сила. Можех да го видя заради кокалчетата, които побеляха от приложения натиск.
- Не я докосвай. - Извиках в яда си към него, но не смеех да го доближа. Свирепия му поглед се премести в моя посока преди да ми покаже разкривена от злоба усмивка.
- Обичаш майка си, а? Обичаш я повече от баща си? Няма да я обичаш толкова много, когато разбереш нашата малка тайна. - В очите му гореше огъня на лудостта подкладен от алкохола в кръвта му
- Пиян си - Едва без дъх успя да промърмори майка ми стискайки китката му, с двете си ръце, вероятно опитвайки се да отслаби хватката на голямата му лапа, която не и позволяваше глътката кислород.
- Искаш ли да разбереш коя е майка ти? Момчето на мама? - Приближи се заплашително с крачка пред мен. Бях едва десет годишен, но не помръднах от мястото си, не защото бях силен, а защото ме беше страх да помръдна. Той беше освирепял, от устата му хвърчаха плюнки, а злобата с която беше пропита тялото му беше изсечена върху всяка една чета на лицето му.
- Престани! - Наталия се опита да го спре, но от това имаше само един изход и аз го знаех. Той се опитваше да ме провокира, използваше майка ми като спусък, зад а полетя като куршум, а аз щях да му дам това, за което се бореше. Скочих към него със стисната в юмрук ръка, която стоварих от едната страна на лицето му със всичка сила. Хватката около врата на майка ми се разхлаби, а баща ми полетя назад удряйки се в стената зад него, плъзна гърба си по нея загубил равновесие и пресреща пода със задника си. Топлите ръце на майка ми се обвиха около тялото ми, загрубялата кожа на дланите й погали нежното ми лице докато и двамата не го изпускахме от поглед докато се изправяше залитайки и смеейки се.
- Това е моето момче. Знаех си, че там вътре има мъж. Мъж като мен. - Отпи от бутилката която държеше и за щастие не се беше счупила, защото тогава щеше да е бесен. - Знам какъв съм. И знам какъв те прави това. А тази пачавра ти е повече от майка.
- Не... - Вика на Наталия прониза ушите ми, докато смеха му караше кръвта ми да кипи...

13.11.1998г.
Чувах хлиповете й през стените, докато се опитвах да се измъкна от килера в който ме беше заключил. През цялото време докато беше в къщата не спря да я обижда. Пак беше пиян и като всеки път ние двамата му бяхме виновни за всичко.
Най-накрая ключалката поддаде  и вратата се открехна. Качих се бързо по стълбите , но когато стигнах до вратата на спалнята им спрях за секунда, преди да вляза почти безшумно, но тя всече ме беше усетила. Хълцането беше спряло дишането й бавно се връщаше към нормалното.
- Той се ожени за майка ми. Тя си мислеше, че ще ни пази. Един ден, влезе в стаята ми... Опитах се да избягам, но той ме намери. Винаги ме намираше. - Това явно беше тайната, за която баща ми не спираше да натяква в последно време. Не можехме да останем тук. Той щеше да се върне отново. Наталия се завъртя към мен, цялото й лице беше подпухнало. Окото подуто и със синьо-червени отенъци около него. Устната и челото сцепени, а тя просто го гледаше, сякаш нищо не се беше случило. Погледа беше празен.
- Трябва да тръгваме. - Бях решителен този път, не можеше да останем тук. Тя поклати глава, но намери сили да се усмихне.
- Той ще ни намери.
- Ще се справя... Ще те измъкна. Махаме се от тук.
- Как може едно дете да бъде толкова смело? Волфганг, не си заслужава. Аз не си заслужавам.
- Заслужаваш си... Ти си моята майка.

17.08.1999г. - Берлин. Зоопарка/Пред клетката на тигрите.
- Какво ли ще направи ако излезе. - Попита ме Наталия, докато стоях редом до нея също вперил поглед във величествените животни.
- Ще избяга, ще яде зайци. - Отговорих повдигайки рамене.
- Оптимист си.
- Какво е оптимист? - Погледнах към нея срещайки погледа й с любопитство.
- Нещо, което хората надрастват. - Този път нямаше усмивка. Очите й бяха по-празни от всякога. В нея нямаше нищо. Антон беше отнел душата й.
- Ти какво мислиш, че ще направи? - Върнах въпроса към нея, докато тя отместваше очите си към стъкленото заграждение отново.
- Ще изчака няколко часа. След това ще се прибере.

12.10.2000г.
Стисках здраво кабела в юмруците си, качил се на перваза зад една от клоните. Ръцете ми трепереха, дали от напрежение или от нетърпение не знаех... Факт беше, че въздуха напускаше дробовете ми две секунди след като е попаднал в тях. Плитките вдишвания се очистиха когато чух стъпките. Надникнах за да се убедя, че това е човека, който чаках. Когато бях сигурен скочих върху гърба му. Преметнах кабела на врата му и го дръпнах силно, за да се впие в гърлото му. Той го хвана. Опита се да го разхлаби, да провре пръстите си под него но не му позволих. Опрях ходилата си на гърба му и се отпуснах назад осъзнавайки, че е много възможно да падне върху мен, но за щастие се сгромолясахме настрани, а аз още повече силно задърпах кабела задушавайки жертвата си. Когато се убедих, че не диша и е спрял да мърда се изправих и започнах да го дърпам към близкия паркинг. Качих го в колата му и я залях цялата с бензин. Отдръпнах се на разстояние и запалих кибритената клечка точно като по филмите, огъня последва бензина и много скоро цялата кола беше обзета от пламъците, а аз стоях достатъчно близо, за да се насладя на смъртта на Антон Богданов.

Допълнителна информация:
*Роден на 8 Август 1988 година в (Западен по това време) Берлин.
*Име: Волфганг Богданов. Фамилията идва от Русия по време на Втората световна война.
* През целия си живот живее в Берлин.
*Убива баща си, когато е едва 12 годишен, задушава го до смърт, а след това подпалва тялото му, за да изгори всичко, което би довело до разкритието му.
*Майка му умира само година след това от рак. Брата на баща му го взима "под крилото си".
*На 15 годишна възраст вече е един от най - добрите разбивачи на сейфове. По-добър от вече покойния си баща, но не се стреми да показва пълния си потенциал, а по-скоро да го скрие.
*Чичо му - Сергей Богданов - в последните години става един от най-приближените подчинени на Анн-Катрин Хартман. С целия клан и всички негови подчинени. На него се пада честта да осигурява на експериментите финансовата част най-вече чрез обири и пране на пари.
*Преди година успява да отвори сейф на компанията S&D, които се смятат за непробиваеми. От там успява да открадне диаманти на стойност два милиона евро, минути преди Стейнер(братовчед му) да се появи и да взриви сейфа, Волфганг се изнася.
* Братовчед му убива най-добрия му приятел, за да си отмъсти за въпросните диаманти.
*Волфганг взривява колата на Стейнер с гранатомед афектиран след случилото се с приятеля му.
*Чичо му издава заповед на хората си да го убият, но вместо това той избива всички, които го преследват. Нахлува в имението и убива и Сергей, за да прекрати поръчките за убойството си.
* Леля му му предлага да застане на чело на клана, като единствен наследник на главното семейство Богданови и да заеме полагащото му се място преди да е избухнала война за надмощие между братовчедите. Все още не е дал окончателния си отговор, но често посещава имението чиито килими лично покри с кръвта на враговете си.