11 minutes away

"So call me stupid, call me sad
You're the best I've ever had
You're the worst I've ever had
And that keeps fuckin' with my head"

11 часа...
11 минути...
11 секунди...

В зависимост от ситуацията, точно толкова ти трябват, за да преобърнеш всичко. Да се спасиш. Да оживееш. Да си щастлив.

11 секунди гледах как майка ми издъхва в ръцете ми, след като нахлуха и изпочупиха всичко в нас.
11 минути бягах през гората, докато не връхлетях на крайградския път и една кола едва не ме вкара в кома при сблъсъка й с тялото ми.
11 часа пътувах от Манчестър до Берлин в черния ван, в който ме напъхаха, след като ме откриха на пътя полужив и обезобразен.

Не задавайте много въпроси, защото на повечето от тях нямам отговори. Но ще ви разкажа всичко за 11 минути..
От два месеца съм в Берлин. До колкото разбрах от приказките на новооткрития ми баща, за чието съществуване не знаех до скоро съм роден тук, въпреки че през целия си живот вярвах, че съм чистокръвен британец. Вярвах и че майка ми е единствения родител, който имам. Те с баба ме отгледали от парче месо. Майка ми забременяла на съвсем млада възраст от любовта на живота си, но той починал малко след това. Тя обичаше да ми разказва колко красив и умен бил той. Бил военен, но го пратили на мисия, от която той не се върнал. Гордеех се с историите, които тя ми разказваше за него, дори да не го бях виждал дори на снимка. Израстнах в Манчестър с мечти да обиколя света, въпреки че никога не бях напускал пределите на Великобритания. Бях проблемно дете, за което съжалявам. Всеки един бял косъм по тъмната гъста коса на майка ми говореше за неприятностите, които причинявах, забърквайки се със съмнителни типове и бягайки от училище. Но не това исках. Не исках да я наранявам. Не исках да я губя. Не бях готов за това...

Е, не така си представях първото си пътуване.
Броях всяка секунда от тези 11 часа, които прекарах в багажника на този ван, чудейки се дали ще оцелея, дали ще видя пак слънчева светлина. Отдъхнете си, видях я. Но не видях повече очите на майка ми, нито усмивката й. Стовариха ме пред едно луксозно имение в Берлин и ме замъкнаха из коридорите му със счупен глезен, няколко пукнати ребра и много повърхностни рани. Когато най-накрая горилите ме пуснаха, просто се свих на земята и чаках някой да ме убие, за да се свърши всичко това. Но не така приключва историята.

Няма да ви отегчавам със сълзливи и невежи истории за син-бунтар и отдавна загубеният му уж-мъртъв баща, който не само че не беше военен, но не беше дори британец. Истинското ми име всъщност се оказа Седрик Адлер Хансен. Син съм на влиятелен мафиот, който очевидно е в челните редици на нещо наречено "Четвъртия райх". И очевидно дори майка ти да избяга с теб през граница, докато си бил още в корема ти, членовете на групировката не се отказваха току-така от наследниците си. Лудвиг Хансен бе суров мъж с руса коса и остри черти, който не беше много по обясненията, затова и все още нямах толкова много информация за себе си. Но поне обясняваше нещата просто (може би заради оскъдните си познания по английски) - или се присъединявам към тях и наследявам бизнеса с трафик на оръжия и наркотици и им помагам, или умирам.

Избрах живота. Странно, ще си кажете. Защо ми беше?
Оказа се, че той не си е губил времето, докато майка ми ме е укривала в родината си - имаше си семейство. При това семейството му беше в пълна противоположност с него. Жена му беше мила блондинка, която проми раните ми и ми осигури медицинска помощ. Но желанието ми за живот се върна, когато срещнах своята полу-сестра. Тя беше съвсем мъничко и крехко дванадесет годишно дете с руси букли и същите очи като моите на име Миа. Хвана ме да плача в стаята си няколко дни по-късно за мама (колко тривиално) и остана с мен цяла вечер, въпреки че бърбореше главно на немски и от време на време ми подаваше някоя дума на английски, която бе научила от хилядите уроци, на които я бяха записали родителите й.

Объркахте ли се?
Май ми отнема малко повече от 11 минути да ви разкажа всичко.
Ето я реалността ми - Миа ме учи на немски. Аз нея на английски. Възприема доста по-добре от мен. Мразя човека, който разруши света ми. Човека, който затри единствения човек, който ме обичаше. Но все пак, по ирония на съдбата, неговото творение ме успокояваше и ми даваше надежда за утре. Все още не ми даваха никаква информация, но преди малко получих първата си задача - комплект огнестрелни оръжия в куфарче. Сега се приготвям. Трябва да изчезвам, остават ми само 11 секунди.
Ако проваля първата си задача съм мъртъв.